Wednesday, 24 June 2009

С дъх на сурово месо

Тя си взе вана, изми си косата, облече халата си и започна да се наслаждава на рядкото спокойствие, което цареше в обикновено хаотичния й дом. Опъна един дълъг бял крак на леглото си, извади шишенце сребърен лак и започна да лакира ноктите на краката си.
Входната врата се тресна и тя подскочи. Четчицата се изплъзна от ръката й и остави ивица лак по пръста й.
Беше пастрокът й. Беше пиян и ужасно вонеше. Стоеше облегнат на вратата. Якето му беше кално, дрехите му раздърпани, дишаше тежко.
- Къде си ходил? Какво е станало?
Тя често му говореше като на малко дете. Той объркано поклати глава.
- Бил ли те е някой?
Той отвори уста, за да й отговори, и ужасният му дъх направо я повали.
- Леле, как си се натряскал! Още е десет сутринта, а ти вече си мотан!
- Майка ти... Майка ти – пелтечеше той.
- Какво е направила?
- Изхвърли ме. Снощи ме изрита. Дори не си бях доял вечерята... имаше наденица и...
- Защо те изхвърли?
Той сви рамене.
- Дори не си бях доял вечерята. Шибаната ти майка...
Тя вдигна вежди. Явно нямаше да чуе от него нищо смислено.
- Ще отида да направя кафе. Искаш ли?
- Да, много мило.

Тя се върна в хола с две чаши кафе. Той беше жалка картинка – тлъст, чорлав, пиян и безполезен.
- Заповядай. – Тя пъхна чашата в мръсните му пръсти и се увери, че я е хванал здраво. – Това ще те оправи.
Стоеше до него, докато той предпазливо отпиваше. Той я погледна над ръба на чашата – очите му бяха сини и пожълтели от никотина, пълни с разочарование.
Когато свали чашата от устните си, тя видя, че се усмихва.
- Благодаря ти, момиче. Благодаря! Прекрасно, чудесно момиче... Момиче, прекрасно , чудесно... – Той се смееше високо и повтаряше странната си мантра.
Тя заотстъпва, защото той започна да я плаши, но изведнъж усмивката изчезна от лицето му и той заплака. Протегна огромните си ръце и я сграбчи през кръста. Зарови лице в корема й и замърмори в халата й. – Благодаря, благодаря, благодаря...
Тя не знаеше какво да направи. Косата му беше мазна и миришеше лошо. Дъхът му гореше кожата й, а ръцете му я задушаваха. Опита се да се измъкне от ужасната прегръдка, но колкото повече се опитваше, толкова по-здраво я държеше той. „Хубава си, хубаво момиче, толкова хубаво момиче, толкова хубаво...”
Тя усети една мокро петно на халата си, на мястото, където сълзите и сополите му бяха преминали през плата.
И изведнъж се озова по гръб. Изведнъж той я бе хванал за китките и я беше приковал към дивана.
- Но вече не си момиченце. Вече си жена, нали, стана на осемнайсет, жена си и можеш да правиш, каквото си поискаш, а аз също мога да правя каквото си поискам, нали?
Дъхът му, дъхът му миришеше на сурово месо, а езикът му, когато успя да го натика през стиснатите й устни, имаше вкус на старо повръщано.

Докато ставаше всичко това, в главата й звучеше една песен. Песен, която бе чула по радиото сутринта преди час. Звучеше и звучеше в съзнанието й в ритъма на задъханите му тласъци. Докато слушаше песента в главата си, тя гледаше краката си, погледът й се прикова в размазания сребърен лак на палеца й – последното, което бе направила, преди това да се случи; последното, което беше направила, докато още беше щастлива. Защото още докато всичко се случваше, тя знаеше, че никога вече няма да бъде щастлива.

След това той лежеше върху нея, дишаше тежко, потта му се стичаше по кожата й.
Не й достигаше въздух.

No comments:

Post a Comment