Целувката

- Евелина, знам за Мира. - Каза той неумолимо и влезе в хола. Сърцето му щеше да изскочи, гласът му поддаде на последните срички. Беше най-драматичното нещо, което бе казвал през целия си живот. Изведнъж се почувства като актьор в някоя тъпа сапунена опера. Не знаеше какво да прави с ръцете си, докато чакаше реакцията й. Евелина вдигна поглед. Тъкмо сваляше черните си велурени ботуши. Изрита единия и загледа Любо като обезумяла.- Какво?! - Мира. Знам за Мира. - Чувстваше ръцете си като някакви странни дълги неща, които не можеше да контролира. Скръсти ги пред гърдите си, за да не му пречат. - Коя Мира?!- Днес те проследих, Евелина. Проследих те до парка. Гледах те. Видях всичко. Тя замръзна с ботуша в ръка.Видях момиченцето. Видях Мира. Много е хубава...Евелина внимателно остави ботуша на пода и отпусна ръце в скута си. Загледа в празното пространство, а после се обърна към Любо. - Защо го направи? - Тя въздъхна и той внезапно се почувства адски неловко.- Не знам. - Сви рамене. - Изобщо не се замислих. Просто те видях как спираш такси и нещо стана. Не съм го планирал, нито... - Той млъкна насред изречението.Настъпи тишина. Тишината продължи. Както обикновено той искаше някой друг да поеме отговорността.Искаше Евелина да се включи - той беше свършил своето. Но осъзна, че това няма да стане. Той го беше започнал, така че отговорността си беше негова. Можеше да зададе хиляди въпроси, но само един беше важен. Пое си дълбоко дъх и отвори уста.- Мира от мен ли е?Евелина се обърна и го зяпна. Любомир затаи дъх. Това вероятно беше най-важният момент в живота му. Веждите на Евелина се вдигнаха, после тя се намръщи. - Не е. Разбира се, че не е. Той въздъхна и усети, че сърцето му започва да бие твърде бързо. Кимна.- А-а-а, разбира се - звучеше странно разочарован.Апартаментът му никога не беше утихвал така - сякаш цялата сграда беше обвита в памук. Единственият звук беше монотонното бръмчене на хладилника в кухнята. - Но е твоя дъщеря, нали?Евелина мълчеше. Пое си въздух и после каза:- Не мога да повярвам, че си ме проследил. - В гласа й се долавяше разочарование, което го улучи направо в сърцето. Погледна я и изведнъж се почувства охладнял и отдалечен от нея. Коя беше тя? Той си мислеше, че преди пет години го е напуснала, защото я е било страх да се обвърже, а тя беше родила чуждо бебе.Изобщо не я познаваше. Евелина от неговите спомени и мечти беше момиче. В момента пред него седеше и го гледаше с разочарование и обида една жена - истинска жена, която беше родила дете и й се беше наложило да го изостави; жена, която беше продължила живота си и беше загърбила миналото си.Както и него. Беше глупак да си мисли, че двамата имат бъдеще. - Виж, Ева, не ме бива в тия неща, както вероятно забеляза. Но съм объркан. Предполагам, че не ти е било леко пред последните няколко години, сигурно и в емоционално отношение. Разбирам защо не си ми казала, но откакто се появи преди десет дена и ме целуна на вратата, накара ме да си мисля, че това, което имахме като деца, все още съществува. Накара ме да преосмисля живота си. Преди да се появиш бях щастлив. А после ти ме целуна. После се нанесе в апартамента ми. А после си помислих, че имаме и дете. Заради теб се скарах с най-добрата си приятелка. А сега, сега...Тя сякаш се разсъннваше. Постепенно някак се раздвижи и каза изивинително:- Не се замислих много, когато дойдох при теб и те помолих да ме приютиш за няколко дни. Не се замислих и когато те целунах, че ще вземеш толкова насериозно тази целувка. Не трябваше. Знам колко си чувствителен. Беше глупаво и егоистично от моя страна. Моля те, прости ми... Не исках да те подвеждам.- Затова още сега ще си тръгна. - Тя замълча за момент. Изобщо не си представях, че още изпитваш някакви чувства към мен. Облече палтото си, приближи се до него и го прегърна. - Когато дойдох при теб, бях отчаяна, не мислех за твоите чувства, а за себе си. За скандала с Александър. Бях по-нещастна от сираче. Извинявай, извинявай за бъркотията...Любомир сви рамене, задържа вратата, докато тя излизаше, изведнъж категорино осъзнал, че не беше влюбен. Беше странно спокоен, докато затваряше след нея. Щеше да се обади на Нина, да й се извини, да й купи най-големия букет, да я покани на вечеря, да върне нещата на мястото им. За първи път от десетина дни се почувства нормално.