Wednesday, 24 June 2009

СлънчоглАд

Гладът започнал да смуче една лиана и устните му се напукали, така че той не успял да каже това, което искал да каже. Надал само кратък вик по новините. Лианата се изплъзнала от ноктите му, макар и той да правел съвсем къси кръгови движения, придържайки се към капризите на стеблото й. Използвал лианата - тази вълшебна извивка, за да даде форма на самотата си по рождение, на мъката си, че се чувства порест. И се нарекъл - ЗМИЯ. Със струи от стомашни сокове. Със жлъчен мехур и пикочен също. Покрил слабините си и девет дни поред, преди съвсем да спадне нивото му, пиел отвара от бели кокошки, докато се почувства заситен. После усетил дъха на жена, а след това цял ден не проговорил, покрил главата си със зелеви листа, а на гърба, отзад - забил слънчоглед.Или отпред, вече не помня.Гледал само в земята като просяк, докато жената обирала царевицата. А след това, като останал отново сам, се натъжил, сгърчил се и цялото му тяло го засърбяло като след водовъртеж.Всичко това станало в годината на Глада, нарекъл сам себе си ЗМИЯ, и само по някое време - в царевичака - мъжете пиели отвара от бели кокошки, гледайки упорито в земята.

Приказка за правдата

Живял някога един момък. Той пожелал да види истинската Правда със собствените си очи. Въоръжен и запасен с храна, тръгнал да обикаля по четирите посоки на света. Гледал, търсил – никъде не видял Правдата. Преплувал морета и океани, но истинска Правда и там не намерил. Къде била тя и как изглеждала – никой не могъл да му каже. На сто и третото денонощие от пътя си младежът стигнал до гъсти, обрасли с лиани джунгли. Поискало му се да си отдъхне. Навлязъл в непроходимия гъсталак, намерил хилядолетен баобаб с такава хралупа, че в нея дори и слон можел свободно да се побере. Вмъкнал се в хралупата и заспал. Три пъти минало слънцето по небето, три пъти угасвали зведите. На четвъртата нощ изгряла бялата луна. През полянката сред гъсталака пробягал жираф. Младият мъж се събудил от тропота и пращенето на палмовите клони и що да види – по пътеката, отъпкана от горските животни, върви стара беззъба вещица, цялата в дрипи. Изскочил момъкът от хралупата, сграбчил вещицата за гърлото и рекъл: „Покажи ми Правдата, бабо, инак ще те удуша!” Тогава тя продумала с хриплив глас: „Ако ме пуснеш, ще ти покажа истинската правда.” Младежът пуснал старицата. Тя пригладила прошарените си коси и казала: „Погледни ме – аз съм Правдата. Само недей да казваш на хората, че съм толкова страшна. Кажи им, че съм млада и красива.”

(притча)

Уикендът на Ники

Ченето на Ники увисна, очите му щяха да изхвръкнат от орбитите, когато ги видя да се прегръщат. Когато видя как Зоя с невероятна нежност обхваща врата на антипатичния тип и го целува по устните. Този тип - какъвто и да беше, който и да беше - беше пълен гнусар. Беше гнусар от най-висша степен, гнусар от първа величина. Беше алфата и омегата на вселената на гнусарите, изконният гнусар, върховният гнусар, гнусарят на гнусарите. Трябваше да му се признае - беше върха на гнусарщината. Изведнъж всичко си дойде на мястото. Изведнъж всичко стана ослепително ясно, отвратително, гнусно и вмирисано. Този човек, тази жалка и фалшива съвкупност от маниерност и суета беше любовник на Зоя. Този човек, който представляваваше в един комплект човешки органи и крайници, и всички възможно най-омразни черти, спеше със Зойчето - същото, това момиче, което само преди два месеца му беше казала, че е сочна и красива девственица, която сантиментално чака да дойдат правилният момент и правилният човек и е готова при нужда да чака до трийстия си рожден ден. А сега се беше отдала и се отдаваше вероятно всяка нощ изобилно и щедро на най-гадния мъж, когото беше срещал. Ники не си спомняше много от останалата част на уикенда. Не показа изненадата си и не попита Зоя за отношенията й с гнусаря. Зоя, която му беше най-добрата приятелка от години насам. Момичето, което делеше чин с него. Момичето, с което прекарваха всички ваканции, ходеха на кино, на концерти, плуваха... и изобщо - Зоя.Правеше се на спокоен. Не показа изненадата си и не я попита за отношенията й с онзи. Държеше се така, сякаш беше очаквал да я завари в такова съжителство. Правеше се на безобидния, на мърлявия стар приятел от училище, който е дошъл да види другарчето си за уикенда, разправяше носталгични историйки на закуска с двамата, правеше се на интересен, пускаше детински шеги и говореше с прекален ентусиазъм за неговото следване, за новата си кола. Но изобщо не успя да остане и половин час насаме със Зоя. Когато вече си мислеше, че уикендът не би могъл да стане по-гаден и че трябва само да преживее нощта и после да си отиде вкъщи, нещата се влошиха още повече. След мъчителна вечеря в една окаяна кръчма, където с всяка минута разговорът замираше, той беше настанен - както си и мислеше - на дивана в дневната. Диванът беше ужасно неудобен, стаята беше като на Северния полюс, а завивката, която му дадоха, миришеше на непрано и цигари.И тогава, точно когато бе започнал да се унася, да забравя къде е, нещо го събуди. Скърцане. След него още едно - скръц. И още едно. Ритмично скърцане. И после леко думкане в синхрон със скърцането. Сърцето му слезе в петите, когато разбра какво чува. Гнусарят грубо и шумно оскверняваше Зоя. За момент му се догади и той затисна главата си с възглавницата. Но възглавницата се оказа недостатъчна за това, което последва. След около петнайсет минути все по-силно и настойчиво бум-скръц, Зоя започна да стене - в началото с някакви хленчещи стонове, които скоро се превърнаха в смразяващ кръвта вой. Това продължи още около пет минути, след което беше усилено от гласа на гадния тип, чиито слабини явно бяха готови да избухнат, ако се съдеше по силата на пъхтенето му. Думкането достигна бързината на пневматична бормашина, виковете се усилиха и Ники запуши ушите си и започна тихичко да си тананика в опит да ги заглуши. Когато освободи ушите си и се показа над завивката, всичко пак беше тихо, освен звуците от течаща вода в банята и пускането на тоалетното казанче. Чу как врата на спалнята се затваря и тъжно се обърна на другата страна. Наистина, наистина не искаше да чува това. Това беше последното нещо на целия свят, което би искал да чуе. Гадеше му се. Чувстваше се излъган. чувстваше се отвратително. Чувстваше се заразен.Чувстваше се дяволски ревнив.

Резервацията

Адриана се погледна за последен път в огледалото за обратно виждане, пооправи новата си прическа и слезе от колата. На мястото на стомаха й имаше малък гъделичкащ възел и се чудеше дали въобще ще може да хапне нещо. Погледна часовника си; Димитър бе предложил да се видят около един в ресторанта близо до реката. Приятно уютно местенце, в което сервират превъзходни ястия. Оправи новата си пола, новият й имидж. Ето я и нея, на първата си среща от години. Изглеждаше добре, чувстваше се уверена - е, поне преди да излезе от къщи.Беше един без петнайсет, Адриана се огледа, опитвайки се да открие сребристото ауди на Димитър сред всички коли на паркинга. Хотела, в който се намираше ресторантът беше разположен на равна ливада и целият беше покрит с бръшлян и слънчева светлина. Една двойка се наслаждаваше на слънцето на пейките отпред, а из въздуха се носеха звуците на нежна музика и весели гласове. Адриана си пое дълбоко въздух и се погледна в страничното огледало на колата; изкривеното й отражение беше смешно, а новите дълги обици изглеждаха ужасно големи. Дали да не изчака още малко в колата? Дали нямаше да изглежда твърде нетърпелива, ако пристигнеше преди него? Ами ако не беше разбрала и беше объркала деня? А, ако се окаже просто жестока шега и той въобще не се появи? Какво очакваше той от нея? Смесица от страхове и съмнения се сборичкаха нв стомаха й, наред с очакването и въодушевлението. Извади от чантата си едно ментово драже; това беше лудост. Беше зряла жена, а не тийнейджър. Дори и той да не се появи, нищо не й пречеше просто да изпие едно питие или да обядва. Преди да промени решението си тя се отправи към главния вход с гордо вдигнати рамене. Вътре й трябваха още две-три секунди да свикне с мрака и видя, че се намира пред рецепцията. Едно момче подреждаше книжа на бюрото. Усмихна му се и тръгна към тоалетната, за да събере мислите си. Пред огледалото, дори и под безжалостните неонови лампи, тя все още изглеждаше добре - елегантна, интересна, сексапилна. Усмихна се окуражително на отражението си, а и косата й изглеждаше чудесно.- Здравейте - поздрави тя младия мъж зад рецепцията. - Би трябвало да има резервация за обяд на името на Димитър Стефанов...?Той й се усмихна и запрелиства бележника с резервации. След няколко минути вдигна глава с абсолютно студено изражение. - Казахте, Стефанов? Стефанов, нали?- Да, точно така. Димитър Стефанов, един часа, маса за двама.Мъжът пак се втренчи в списъка, а Адриана усети, че възелът в стомаха й се затяга. - Много съжалявам - поклати той глава. - но няма Стефанов. Сигурна ли сте, че е направил резервация? Предлагаме доста неща на бара, така че може би... - и спря, усмихна се глупаво, очевидно не искаше да хаби повече думи за излишни обяснения.- Добре - отвърна Адриана прекалено ведро и се обърна да види дали някой ги слушаше. Беше абслютно сигурна, че Димитър обеща да запази маса. - Такива неща непрекъснато се случват - добави мъжът. - Знаете ли кога господинът е направил резевацията?Адриана пократи глава. Не смееше да продума. - Ами, съжалявам, обаче нямаме резервация на това име. Защо не седнете на бара, госпожо, и не си поръчате един аперитив? Когато г-н Стефанов се появи, ще му кажа, че сте тук. Адриана отново кимна и измърмори някакви благодарности. Пак погледна часовника си; беше почти един часа - не можеше да проумее какво става. В тихите сенки на бара Адриана избра една маса встрани до прозореца, поръча си фреш-портокал и се мъчеше да не изглежда твърде отчаяна. Увереността й започна да се изпарява в мига, когато момчето от рецепцията я погледна объркано. Когато колите преминаваха навън, й костваше доста усилия да не поглежда дали Димитър е зад волана и в крайна сметка не успяваше. Двойки влизаха и излизаха, заети в разговори, смях, привидно толкова спокойни в уюта на любовното си гнездо. Чувстваше, че всички я гледат, че знаят - но отхвърли тази безумна идея. Кой би я загледал - жена на средна възраст, издокарана за среща, но очевидно вързана? Благодорно, от съжаление не биха й обърнали внимание. Може би такова беше и намерението на Димитър. Какво, за Бога, си помисли, че ще види той в нея? При тази мисъл се изчерви и отпи от фреша. Защо не си поръча нещо алкохолно? Погледна опитните си ръце - светлооранжевия лак, напълно неприсъщ за нея, сега й се стори жалък. Как можеше да е толкова глупава! Заля я прилив на самосъжаление. Празни надежди, нова прическа, нови дрехи - болката и унижението й се сториха непоносими.Погледна през прозореца към старите дъбове навън и преглътна сълзите си. Ето какво е да си от другата страна на оградата.

Целувката

- Евелина, знам за Мира. - Каза той неумолимо и влезе в хола. Сърцето му щеше да изскочи, гласът му поддаде на последните срички. Беше най-драматичното нещо, което бе казвал през целия си живот. Изведнъж се почувства като актьор в някоя тъпа сапунена опера. Не знаеше какво да прави с ръцете си, докато чакаше реакцията й. Евелина вдигна поглед. Тъкмо сваляше черните си велурени ботуши. Изрита единия и загледа Любо като обезумяла.- Какво?! - Мира. Знам за Мира. - Чувстваше ръцете си като някакви странни дълги неща, които не можеше да контролира. Скръсти ги пред гърдите си, за да не му пречат. - Коя Мира?!- Днес те проследих, Евелина. Проследих те до парка. Гледах те. Видях всичко. Тя замръзна с ботуша в ръка.Видях момиченцето. Видях Мира. Много е хубава...Евелина внимателно остави ботуша на пода и отпусна ръце в скута си. Загледа в празното пространство, а после се обърна към Любо. - Защо го направи? - Тя въздъхна и той внезапно се почувства адски неловко.- Не знам. - Сви рамене. - Изобщо не се замислих. Просто те видях как спираш такси и нещо стана. Не съм го планирал, нито... - Той млъкна насред изречението.Настъпи тишина. Тишината продължи. Както обикновено той искаше някой друг да поеме отговорността.Искаше Евелина да се включи - той беше свършил своето. Но осъзна, че това няма да стане. Той го беше започнал, така че отговорността си беше негова. Можеше да зададе хиляди въпроси, но само един беше важен. Пое си дълбоко дъх и отвори уста.- Мира от мен ли е?Евелина се обърна и го зяпна. Любомир затаи дъх. Това вероятно беше най-важният момент в живота му. Веждите на Евелина се вдигнаха, после тя се намръщи. - Не е. Разбира се, че не е. Той въздъхна и усети, че сърцето му започва да бие твърде бързо. Кимна.- А-а-а, разбира се - звучеше странно разочарован.Апартаментът му никога не беше утихвал така - сякаш цялата сграда беше обвита в памук. Единственият звук беше монотонното бръмчене на хладилника в кухнята. - Но е твоя дъщеря, нали?Евелина мълчеше. Пое си въздух и после каза:- Не мога да повярвам, че си ме проследил. - В гласа й се долавяше разочарование, което го улучи направо в сърцето. Погледна я и изведнъж се почувства охладнял и отдалечен от нея. Коя беше тя? Той си мислеше, че преди пет години го е напуснала, защото я е било страх да се обвърже, а тя беше родила чуждо бебе.Изобщо не я познаваше. Евелина от неговите спомени и мечти беше момиче. В момента пред него седеше и го гледаше с разочарование и обида една жена - истинска жена, която беше родила дете и й се беше наложило да го изостави; жена, която беше продължила живота си и беше загърбила миналото си.Както и него. Беше глупак да си мисли, че двамата имат бъдеще. - Виж, Ева, не ме бива в тия неща, както вероятно забеляза. Но съм объркан. Предполагам, че не ти е било леко пред последните няколко години, сигурно и в емоционално отношение. Разбирам защо не си ми казала, но откакто се появи преди десет дена и ме целуна на вратата, накара ме да си мисля, че това, което имахме като деца, все още съществува. Накара ме да преосмисля живота си. Преди да се появиш бях щастлив. А после ти ме целуна. После се нанесе в апартамента ми. А после си помислих, че имаме и дете. Заради теб се скарах с най-добрата си приятелка. А сега, сега...Тя сякаш се разсъннваше. Постепенно някак се раздвижи и каза изивинително:- Не се замислих много, когато дойдох при теб и те помолих да ме приютиш за няколко дни. Не се замислих и когато те целунах, че ще вземеш толкова насериозно тази целувка. Не трябваше. Знам колко си чувствителен. Беше глупаво и егоистично от моя страна. Моля те, прости ми... Не исках да те подвеждам.- Затова още сега ще си тръгна. - Тя замълча за момент. Изобщо не си представях, че още изпитваш някакви чувства към мен. Облече палтото си, приближи се до него и го прегърна. - Когато дойдох при теб, бях отчаяна, не мислех за твоите чувства, а за себе си. За скандала с Александър. Бях по-нещастна от сираче. Извинявай, извинявай за бъркотията...Любомир сви рамене, задържа вратата, докато тя излизаше, изведнъж категорино осъзнал, че не беше влюбен. Беше странно спокоен, докато затваряше след нея. Щеше да се обади на Нина, да й се извини, да й купи най-големия букет, да я покани на вечеря, да върне нещата на мястото им. За първи път от десетина дни се почувства нормално.

С дъх на сурово месо

Тя си взе вана, изми си косата, облече халата си и започна да се наслаждава на рядкото спокойствие, което цареше в обикновено хаотичния й дом. Опъна един дълъг бял крак на леглото си, извади шишенце сребърен лак и започна да лакира ноктите на краката си.
Входната врата се тресна и тя подскочи. Четчицата се изплъзна от ръката й и остави ивица лак по пръста й.
Беше пастрокът й. Беше пиян и ужасно вонеше. Стоеше облегнат на вратата. Якето му беше кално, дрехите му раздърпани, дишаше тежко.
- Къде си ходил? Какво е станало?
Тя често му говореше като на малко дете. Той объркано поклати глава.
- Бил ли те е някой?
Той отвори уста, за да й отговори, и ужасният му дъх направо я повали.
- Леле, как си се натряскал! Още е десет сутринта, а ти вече си мотан!
- Майка ти... Майка ти – пелтечеше той.
- Какво е направила?
- Изхвърли ме. Снощи ме изрита. Дори не си бях доял вечерята... имаше наденица и...
- Защо те изхвърли?
Той сви рамене.
- Дори не си бях доял вечерята. Шибаната ти майка...
Тя вдигна вежди. Явно нямаше да чуе от него нищо смислено.
- Ще отида да направя кафе. Искаш ли?
- Да, много мило.

Тя се върна в хола с две чаши кафе. Той беше жалка картинка – тлъст, чорлав, пиян и безполезен.
- Заповядай. – Тя пъхна чашата в мръсните му пръсти и се увери, че я е хванал здраво. – Това ще те оправи.
Стоеше до него, докато той предпазливо отпиваше. Той я погледна над ръба на чашата – очите му бяха сини и пожълтели от никотина, пълни с разочарование.
Когато свали чашата от устните си, тя видя, че се усмихва.
- Благодаря ти, момиче. Благодаря! Прекрасно, чудесно момиче... Момиче, прекрасно , чудесно... – Той се смееше високо и повтаряше странната си мантра.
Тя заотстъпва, защото той започна да я плаши, но изведнъж усмивката изчезна от лицето му и той заплака. Протегна огромните си ръце и я сграбчи през кръста. Зарови лице в корема й и замърмори в халата й. – Благодаря, благодаря, благодаря...
Тя не знаеше какво да направи. Косата му беше мазна и миришеше лошо. Дъхът му гореше кожата й, а ръцете му я задушаваха. Опита се да се измъкне от ужасната прегръдка, но колкото повече се опитваше, толкова по-здраво я държеше той. „Хубава си, хубаво момиче, толкова хубаво момиче, толкова хубаво...”
Тя усети една мокро петно на халата си, на мястото, където сълзите и сополите му бяха преминали през плата.
И изведнъж се озова по гръб. Изведнъж той я бе хванал за китките и я беше приковал към дивана.
- Но вече не си момиченце. Вече си жена, нали, стана на осемнайсет, жена си и можеш да правиш, каквото си поискаш, а аз също мога да правя каквото си поискам, нали?
Дъхът му, дъхът му миришеше на сурово месо, а езикът му, когато успя да го натика през стиснатите й устни, имаше вкус на старо повръщано.

Докато ставаше всичко това, в главата й звучеше една песен. Песен, която бе чула по радиото сутринта преди час. Звучеше и звучеше в съзнанието й в ритъма на задъханите му тласъци. Докато слушаше песента в главата си, тя гледаше краката си, погледът й се прикова в размазания сребърен лак на палеца й – последното, което бе направила, преди това да се случи; последното, което беше направила, докато още беше щастлива. Защото още докато всичко се случваше, тя знаеше, че никога вече няма да бъде щастлива.

След това той лежеше върху нея, дишаше тежко, потта му се стичаше по кожата й.
Не й достигаше въздух.

Момичето с което искам да се събуждам

- Нищо не може да стане без жената. От нея започва всичко. Но всички жени, които познавам, си имат половинки. Накъдето и да погледна, все виждам двойки. Няма свестни свободни жени. Мислех си, че ти си свободна, но виж колко съм бъркал. Всички подходящи жени са вече заети. Тя се усмихна и кимна.- Ти казваш същото, което казват много жени на моята възраст. Но всъщност не го вярват. Точно на тази възраст много от връзките, започнали в училище или в университета, стават обтегнати или се разпадат. Има купища наскоро останали свободни мъже и жени, които търсят някого, но този път търсят подходящия човек. - Искаш да кажеш отчаяни жени. Не се интересувам от отчаяни жени, които се опитват да уловят последния влак... Той изпръхтя, когато думите му свършиха, и победено вдигна ръце.- Какво искаш ти? Каква е идеалната жена за теб? Опиши ми я.- Ами, вероятно точно като теб, но без съпруга, бебето и кучето.Тя вдигна вежди.- Сериозно.- Ами, сериозно... трябва да е красива и определено стройна. Не много висока, но стройна. Може да е руса и трябва да има хубави твърди цици. Съжалявам, много съм циничен, но нищо не мога да направя по въпроса. И трябва да е на същата възраст като мен - някъде около тридесет, но не повече. Всъщност може и да е и някоя много зряла двайсет и две годишна. Трябва да е интелигентна, но не интелектуалка. Интелектуалците ме плашат до смърт, а и с тях не можеш да ходиш на кино да гледаш тъпи филми, или сериалчета. Трябва да има здрав апетит. Истински да се наслаждава на храната, но да не пълнее. И би било прекрасно, ако може да готви.- Трябва да обича да ходи по кръчми, музикалният й вкус да прилича на моя, да е общителна, но и чувствителна, щом като ще имаме и деца - продължи той. - Не бива да си пада прекалено по купоните. Бих искал да е човек, на когото мога да разчитам, който ще е там, където е казал, че ще бъде, да не е много лекомислена.- И... и - той почука с нокти по зъбите си, докато мислеше - парите също няма да са излишни. Няма да възразя срещу жена с добро финансово сътояние. Да разбира привързаността ми към майка ми. И - той щракна с пръсти на новата идея - подредена. Трябва да е сравнително подредена.- Май не си много придирчив - иронизира го тя.Той се усмихна и се облегна на стола си.- Сигурно най-важнато е да е момиче, което мога да погледна в леглото си в събота сутринта и да си кажа: "Супер. Имаме цял уикенд заедно и каквото и да правим, ще бъде чудесно, защото тя е толкова готина и обожавам да съм с нея."Тя кимаше и се усмихваше.- Ами поздравления тогава - каза и му протегна ръка. - Това беше верният отговор. Вече официално си достатъчно зрял, за да се справиш със зряла връзка. Но, хм, чакай да помисля... има един малък проблем, нали? - Тя нагнетяваше напрежението, поглаждаше се по брадичката и се правеше на объркана. Той се зачуди какво прави.- Какъв проблем? - Ами къде на този свят ще намериш жена, която да отговаря на тези критерии? Такива не съществуват.- Именно - каза той. - Именно - и замълча объркано с някакво шеговито отчаяние на лицето...

Неудобен разговор

Трябва да изляза с мъж, когото наистина харесвам, а не с някого, когото искам да харесвам.- Добре. И кого харесваш?- Никого. Там е проблемът. Не харесвам никого.- Стига де. Все някого трябва да харесваш. Всички харесват по някого. Какво ще кажеш за стилиста - оня русичкия. Много е сладък.- Онзи? Няма начин. Прекалено е моден, прекалено суетен, прекалено хубав.- Добре, а оня тип, който влезе в класацията на петдесетте най-добри банкери? Той наистина те харесваше.Тя решително поклати глава.- Абсолютно изключено. Говори на диалект и има ужасен задник. - Добре. Ами куриерът, дето непрекъснато те сваля? Доста е секси.- Не. Без куриери. Благодаря ти. И освен това той постоянно има слюнка в ътълчетата на устата си - гнус!- Леле, ти наистина си много придирчива!- Явно не съм. Явно това е проблемът - не съм достатъчно придирчива. Не мога да се водя само по външния вид или по това, че те ме харесват. Трябва да намеря някой, с когото да мога честно да си представя, че ще имам истинска връзка.- А досега успявала ли си?- Какво имаш предвид?- Ами с предишните. Била ли си влюбена в мъж, който наистина да е бил за теб?Добър въпрос. Тя се замисли, преглеждайки редицата неподходящи мъже, нещастници и откачалки, и дупки, които трябваше да бъдат запълнени. И си замълча, чувствайки се опустошена.

Объркани чувства

Това си е жива агония - тъжно промълви тя. - Само удължаваме мъчението. Толкова силно те желая, знаеш го, но не си свободен. Така не е правилно. Кара ме да се чувствам омърсена - и използвана. Мисля, че ще е най-добре да не се виждаме.- Ама аз дойдох специално да те видя. Мислех да излезем да пийнем по едно и после...Тя се извърна към него и го погледна.- После какво? Да се върнем тук за по едно бързо, преди да се върнеш в леглото на жена си?- Не е задължително - промърмори той.Тя изсумтя и започна да разкопчава блузката си.- Затова си дошъл, нали? Само това искаш - под тънката тъкан, гърдите й замалко щяха да изскочат от сутиена.Наблюдаваше я зашеметен как хвърли блузата на канапето и започна да сваля полата си. Отдавна искаше да каже на някоя жена, че е красива, когато е ядосана и изглежда това беше моментът. Тя остана само по сутиен, бикини и сандали с високи токчета, разкрачи крака и постави ръце на хълбоците си. Наистина беше прекрасна, зашеметяваща и умопомрачително сексапилна.Той я погледна и усети раздвижване в слабините си. Зърната й приличаха на узрели черешки, подаващи се изпод дантелена кошница.Не устоя и жадно го целуна. Устните й се впиха в неговите, а пръстите й разкъсаха копчетата на ризата му. Той я придърпа и притисна здраво. Ръцете му стискаха задника й. Тя тихо измърка, като че ли се бореше със себе си и затвори очи...

Женският гардероб

За мъжете женското облекло е нещо като език и попада в две категории: дрехи, които те могат да разберат, и дрехи, които не могат. Тези категории нямат нищо общо с модата. Женските дрехи са създадени за едно от двете: или с мъка да прикриват сексуалността на жените - или нагло да я развяват. Всичко останало е като на чужд език.

Синхрон

Усмихна се, скъса със зъби лъскавата червена опаковка, сръчно нахлузи презерватива, и след това, без никакви усилия, докато тя се усети, влезе в нея.За няколко секунди останаха така, почти непомръдвайки, взиращи се в очите си, дишащи в синхрон. Тя се отдаде на вълната от чисто физически усещания. Никога не беше чувствала подобна хармония със собственото си тяло, с нечие чуждо тяло. Беше като да се твори музика, като да свириш най-сюблимния дует на пиано, да пееш в съвършенство, два чифта ръце да галят струните на една и съща арфа.Беше прекрасно....Започнаха да се движат по-бързо, но все още заедно, все още като един. След това тя започна да си мисли колко са хубави, хубави, разликите помежду им. Как тя е мека, а той - твърд, как тя е гладка, а той е космат, как той е силен, а тя - слаба, но когато са заедно, всичко си идва на мястото - ключ в ключалка... Мислейки си отново се изгуби в естествения ритъм на движенията им, в начина, по който телата им се потяха на местата, където се допираха, в загара на кожата на раменете му, в усещането за неговите движения в нея, толкова гладък, толкова хлъзгав, толкова вътре и вън, вътре и вън, просто съвършен, съвършено проектирани части на една машина, които работят в пълна хидравлична хармония. Вътре-вън, вътре-вън, вътре-вън... като добре смазано бутало. Машината отмина с тракане и тя забрави всичко. Не забелязваше как тече времето, не забелязваше, че ръцете й са се схванали. Не забелязваше колко е претъркана и колко бързо той се движи.Не забеляза как очите му се подбелиха и не го чу как вика: "Свършвам, свършвам, свършваам!!!"Паднаха на пода, задъхани: целуваха се, потяха се въздишаха. Беше горещо като в джунгла и тя беше някак откъсната от реалността. Главата й беше пълна с прекрасни плаващи мисли. Изведнъж се почувства много уморена и й се доспа. Не усети как той я целуваше по клепачите и придърпа главата й на рамото си. Усмихваше се в съня си.

Негатив

Пак съм пълна с различни неща –
гардероб със чеиз многотомен.
В нафталинено мозъчен свод
и проядени мисли за спомен.
В някой джоб тлее скрит от света
медальон патинирано болен –
в сърцевиден пашкул е заспал
негативно прояден от корен.

Без мисъл

Изтегната върху покривката на леглото с японски цветя, Марина посяга за втори път към водката с кола.Той барабани с върха на пръстите. В кой филм перхидролената свободолюбива суперзвезда или разведената французойка с опит или целомъдрената италианка биха постъпили по същия начин? Тя не си спомня точно. А сега няма и никакво желание да напряга паметта си. Става дума за често повтаряна сцена. Тя ще да наведе очи с лек поетичен, тайнствен поглед. Нехаща за студента пред нея. Интересува я само едно нещо в него и то и е предостатъчно. Беше от другия пол. Едно от многобройните същества, които се пъчат, за да прикрият слабости, неподаващи се на изповед. Другият, нейният човек, беше далеч. А тя, в това положение на жена, която си дава вид на познавачка, се кани да играе роля, за която не знае дали ще й подхожда по традиция, убеждение или справедливост. Тук ли започва първият жест на желанието? Харесва й, така си мисли, обектът, който има пред себе си. Ще издържи една нощ, без да се задълбочава в неуместни разговори. Трябва й само да се отпусне, да не мисли. Тъкмо това й прави сега - не мисли. И все пак, съзнава, че всичко това ще е една от поредните нощи, за да забрави за другия.

I Awake


И ти като дърветата и звездите си дете на Вселената. Прекосявай спокойно живота и не позволявай да угасне хармонията в душата ти. Бъди такъв, какъвто си. Преди всичко не се преструвай, че харесваш някого, който всъщност не харесваш. Не гледай цинично на Любовта. Не унивай, гони щастието си. Въпреки целия фалш, животът си остава прекрасен.